Нечия (Ничия) старост
Стоеше там, пред подлеза, със чашка от кафе -
намачкана пластмаса в съсухрени ръце.
Изпръхваше по устните беззъбо утринта
и беше, и я нямаше в потока от лица.
Мълчеше оглушително. Забравен реквизит
от някакъв спектакъл или живот, разбит
на глътки дълго чакане. А всеки кратък миг
безмилостно ограбваше мъждивия светлик
на погледа ù. Давеше молбата му във срам,
че няма вече сили, че просто е сама.
И гузно пуснах в чашата монета - къс печал.
Не знаех как отеква пластмаса под метал.
Дали пропука чашата, скована от студа,
или уста отрони „за цярове… и хляб”,
не чух. Че оглушително прободе ме сълза,
прогледнала в окото ù. И някак остарях…
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Росица Все права защищены
