Ставах всяка сутрин с теб…или по-скоро с мисълта за теб. Влюбих се, влюбих се в усмивката ти, в начина по който хващаше ръката ми и целуваше челото ми. Влюбих се в теб, но ти така и не успя. Давам всичко, за да чуя тези думи, дори да ги чуя веднъж.

                Не бях от тук, учех другаде, идвах си уикендите, но и ми се налагаше да ходя на работа. Не идваше да ме виждаш през седмицата, а не бях далеч, но аз не се отказах, не ме търсеше често, но аз не се отказах, беше те страх да не разберат да нас, но аз не се отказах и накрая ти се отказа и си тръгна без дори да кажеш нищо.

                Помня неделята… „нашата неделя“- ти така й казваше. Чаках я с нетърпение, да виждахме се понякога и през другите дни, но неделята беше специална, беше само за нас. Хапвахме, пускахме си филм, спахме, смяхме се, боричкахме се… беше специално, поне за мен. Ти избра лесния път и не искаш да се върнеш.

                Вярвах, борих се, обичах те! Сега неделите са трудни... Неделите са трудни.