С тъга отворен е пликът.
Намирам старото писмо.
Думите крещят.
Снагата се вие от спомени.
Бях обичана.
Любена и изоставена тук.
Мокрят топлите сълзи.
Чувствам се странно.
Химикалът чернее вече.
Хармония или хармоника.
Сгодена или прелъстена.
Колко сезони прелетяха!
Любовта е стих, а редовете- муза.
Нектар от чувства се вият като ято.
Дни, година, часове...
Един миг и съм сама.
Потърсих те, жадувах, тлях.
В старото пиано търсех аз утеха.
Мъчително будилникът звънеше.
За работа, за полъх нов.
Ала никой не заобичах като тебе!
Страннико, защо реши да полетиш?
Оставила ме в къщата сърдита.
Обичта е повик, крехкост, топлина.
Но чувствам ли нуждата от помощ?
Не! Продължавам някак и без мъжкото ти рамо.
Оставила гордостта, теглото - да бъде само мое...
Като ребус пиша отговор сега.
Изхвърлила остарели дрехи.
За да не ми напомнят те, за думи тежки и коварни.
Любим си!
Обич моя, ненагледна, сърцето си отворих ненадейно.
Подарък беше ти любими!
Тъгата е освободена радост. 
Запазвам името ти в тайна.
Като недоставена поща.