15 нояб. 2017 г., 08:14

Неказани думи

1.2K 1 1

                                                                 НЕКАЗАНИ ДУМИ

 

                                                    Отдавна не съм казвал че си хубава,

                                                    усмивката ти в храма ми така щастлив ме прави,

                                                    далеч от теб без смисъл май обаче все сънувах те,

                                                    прости ме че за теб почти забравих.

 

                                                    Отдавна не съм казвал че обичам те,

                                                    не казах че е важно да си моя,

                                                    че с теб освен уютно от сивота различно е,

                                                    забравила почти мъжка ласка какво е.

 

                                                    Не те попитах колко време си ме чакала,

                                                    аз времето дори не забелязвах,

                                                    до твоите места любими водеше ме влакът,

                                                    дори щом сме се карали е нямало омраза.

 

                                                    Не ти припомнях с цвят на слана очудване,

                                                    когато срещнахме се  в рая двама,

                                                    понеже в живота тъй често много трудно е

                                                    за думи и прегръдка време просто няма.

 

                                                    Ех времето притискащо жестоко оправдание,

                                                    защо ли му се даваме не знаем,

                                                    нарочно или без да иска дава ни страдание,

                                                    забравяме тъй обич да желаем.

 

                                                    Късно стана, много късно, ние с тебе будни сме,

                                                    от радост но и от смущения не се заспива,   

                                                    с два меча съм се борел дълго знаейки че трудно е,

                                                    не те попитах беше ли щастлива.

 

                                                    Не те попитах от тревога аз дали усмивката

                                                    не е просто маска а са застинали сълзите,

                                                    моментни мигове тъй радостни как скриха ги,

                                                    внимателно аз гледам и тъжни са очите.

 

                                                    Напълно бях забравил аз колко ми е хубаво

                                                    в твоите прегръдки нощем, ето ще ти кажа,

                                                    прегърдка с вид невинен – раменете ти сънувах,

                                                    от бързане сън не довършвах даже.

 

                                                    Обичам те и искам те, как теб обичам, искам те,

                                                    щом се зарадваш още по-красива,   

                                                    подкова в гърлото ми щом беше само в мислите,

                                                    макар за часове аз пак съм си отивал.

 

                                                    Не спестих че си отивах и това е истина,

                                                    светът не е истински но ти го правиш,

                                                    всичко друго е реалност толкова измислена,

                                                    това сега измислих, други неща забравих.                  

 

                                                    През много трудни мигове с теб двама сме минали,

                                                    през грозното, през страшното и злокобно изстинали,

                                                    неща но любовта ни бе красива.

                                                    През всичко това мина ухажвана, заклещвана

                                                    ала остана си така красива.

                                               

                                                    Щом казах колко си красива и че тъй обичам те

                                                    и че силно те държа за да останеш моя, 

                                                    олекна в мен душата ми, от всичко аз пречистих се,

                                                    без теб не знам животът ми какво е.

 

                                                    Една стрела магьосница съзирах как огъва се,

                                                    но здрава е и няма да се скъса,

                                                    аз много думи важни казах ти освен Обичам те,

                                                          защото утре може да е късно

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Явор спасов Все права защищены

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

Стаи за... отдих 🇧🇬

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Разпродажба на спомени 🇧🇬

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Нека нямаш студени недели! 🇧🇬

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...