Нелюбовно стихотворение
Денят, в който започнах да обичам
(или реших, че заобиквам теб)
на себе си забравих да приличам,
изгубих се сред кратери от лед.
В ръцете ти бях като пластелин -
огъваше ме както пожелаеш.
Наивно аз те кръстих мой любим,
докато ти от мене сянка ваеш.
И станах сянка. Сянка без душа.
Без споменът за някога преди,
когато се усмихвах под дъжда
и чувствах как сърцето ми тупти...
Когато уж започнах да обичам
НЕ ТЕБ, ами отчаяната липса
все повече започвах да приличам
на някой, който всъщност аз... не исках!
На теб.
Но нямах смелост да призная
пред себе си пресядащата истина.
Повтарях си във транс, че съм във рая
и приказката ми не е измислена.
... Но няколкото ножа отрезвителни
(не, не в гърба, а право във сърцето)
и хилядите безпристрастни зрители -
свалиха ме най-после от небето.
И бавно се събирам... И се връщам
към себе си... и стъпвам към душата ми,
и преоткривам своя нова същност
разбиваща премръзналите кратери...
Нòжовете оставих си за щит.
Почти на таралеж със тях приличам.
Но нека ми напомнят за преди...
Сега, когато спрях да те обичам.
Павлина Соколова
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Павлина Соколова Все права защищены
