Ненаситни
Разкопахме я тази Земя.
Ненаситни за злато. До въглен.
Утре как ще попие дъжда
във гръбнака и́ призрачно стъклен.
Огнен залез, издул се от гняв,
хвърля мрежи над люта пустиня.
Вятър спъва се луд и болнав,
сбрал във шепите прах-милостиня.
Прегоря плодородната пръст…
и наместо зарити в могили -
без оградка и паметен кръст
ни затварят в бетонни кутии.
Още ражда се всичко със вик,
но в неистови мъки заглъхва.
А Земята камшик след камшик
като жадна кобила издъхва.
Хлипа тежко. Пулсира едва
под стома́нено яка превръзка.
Украсена с хибридни цветя
все по-рядко и мъчно възкръсва.
***
Уж човекът (направен от кал)
диамант е шлифован до блясък.
Но и камъкът би осъзнал,
че е само две щипчици пясък.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Деница Ангелова Все права защищены
за отделеното време да прочетете и споделите с мен този стих.
