Неприютени ветрове
На път из земния си пъкъл
към своя непостигнат рай,
че чувствата ми нямат край
аз никога не съм те лъгал...
... че може и да те отмина,
сподавил горък стон и вик:
и слънцето не хвърля блик
задълго в есенна градина.
Над мен тогава ще се вейнат
неприютени ветрове,
но ще се спра, разполовен,
от тази мисъл ненадейна:
дали от туй, що взех стократно,
съм дал и малка част... обратно.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ивайло Терзийски Все права защищены
