Несебър

Когато слънцето издъхва над Несебър

и чайките кръжат над огнения му покой,

градът не стихва, а е все по-щедър

към своето движение на пчелен рой.

Морето притихнало сякаш покрито е

с пелерина на залез от сетни лъчи.

Бреговете са пусти, дори страховито е

в безлюдна им шир да впериш очи...

А нощта настъпателна взема превес

и по нейния шатр изгряват звезди,

а по силуета далечен, на планински отвес,

заревото пламтящо почти не блести...

Ала ликува на талази народът,

бушува като кръв на язвена лъвица.

И по тесните вени на хода

не спира за миг, в монотонна редица.

Не спира за миг, а слънцето грееше...

Не спира за миг да загледа нощта,

как неистово залезът тлееше,

но у народа, уви, не остави следа...

... и звездите са звезди, а хората са хора... Докога?!...

2012 г.