Всеки поглед и докосване парят, 

устните търсят се жадно,

но никога не ще се заварят - 

загубени са безвъзвратно.

Знаеш, не ми е безразлично

и над мен имаш власт.

С други сме, но е различно,

с теб въздухът ухае на страст.

Но ще запазим своята човечност 

и ще се прибираме при тях.

Сякаш познавам те цяла вечност,

въпреки че дълго не те видях.

За теб написах най-красивите неща,

ти си вдъхновение за мене.

Няма нищо по-тъжно от това,

да срещнеш Правилния в грешно време...

Ако видите, скъпи читатели,

как гледаме се само,

малко повече от "просто приятели" - 

толкова жадно, толкова замечтано...

Сякаш сега ще се целунем, 

но никой не смее.

Копнежът е неописуем,

с него ще живеем...

Приятелите не докосват както ти,

не прегръщат, не обичат така...

Но ние приятели не сме, нали?

Винаги ще бъдем повече от това...

И ще търсим познатите ръце,

ще търсим познатия глас.

За радост или не,

няма да свърши обичта между нас...

Чувства и гордост преглъщаме

само да се видим. 

Колкото и да се прегръщаме,

няма никога да се наситим.

Мига за да запомним, затваряме очи.

Трябва да се пуснем вече.

Колкото и да боли,

сме близо, а всъщност толкова далече...

Ти имаш твоя път, аз - своя,

но те един и същ не са.

Ти няма да си мой, аз няма да съм твоя,

колкото и да не мога да го понеса...