Несъвършенството на Слънцето...
Днес ми е самотно. Сиво е. И даже - неусмихващо.
Студено е. А мислите ми мъртви са... като обесени...
Небето в себе си се е притурило... притискащо...
и лешоядно облаци над утрото са се надвесили.
Изпратих лятото. Замина си. А вятърът изграчи.
(Кога ли пък не е флиртувал с гарвани, че и сега ли...)
Изтръпнали са плажовете по брега, а пустотата крачи...
Морето украсява стъпките ú с разпокъсани воали.
Солени пръски мокрят въздуха и той трепери.
Скалите зъзнещо с тъга на сивото са се отдали.
Денят наднича в раковините с надежда да намери
частици топлина в извивките на нежните спирали...
- Защо си тъжна? - от тишината някой ме попита.
Огледах се, но всичко беше пусто покрай мене.
Наблизо чайка с крясък устремно прелитна,
опита се от друга в полет плячката да ú отнеме.
Отново се огледах. Заливче - по-малко от парица.
Безлюдно... Водораслите надничат в самотата му.
Безмълвен пясъкът е... с побеляващи къдрици...
Вълните бягат, сякаш са ужилени от белотата му.
- Да, тъжна гледка е, когато си отива лятото... -
отново мъжки глас до мен във близост заговори.
По кожата ми този път разтичаха се мравки.
Въображението ми даже с трясък се затвори.
"Дали не полудявам?" - Сепнах се уплашена,
но разумът припомни ми въздушни феномени,
когато звуците на километри носи вятърът...
Навярно този път отнякъде довял ги е до мене.
- Не съм на километри... И не полудяваш....
Този път краката ми се подкосиха и приседнах.
- Не се плаши. Ти често със невидимото разговаряш
и за това към мислите ти днес без страх посегнах.
"Без страх... към мислите ми... кой ли се страхува...
а може в тях да влиза..." - логиката ми се срина.
- Можех да си поговоря с теб и докато сънуваш,
но щях по-дълъг път към теб тогава да измина.
- Но кой си? И защо край мен не виждам никого сега? -
усетих мислите ми най-безжалостно да ме изгарят.
- Ще ме познаеш ли? Аз нося само денем светлина
и в нея даже сутрешно звездите се разтварят.
- Аха, в типично мъжки стил!... Гатанки-залъгалки... -
Ядът ми взе превес над страховете ми за лудост. -
Да ти приличам на дете? А и словесните пързалки
отдавна съм израснала. Не са ми никак слабост...
... И още недовършила, видях как лъч един златист,
сред облаците някак си се запровира странно.
Напук на физиката даже по спирала се изви,
подмина облак сив и във ръката ми полегна бавно.
- Сега ще ме познаеш ли? Кълна се, че не е гатанка...
- О, да, бе! Ей сега ще се замисля!... Той... кълнял се...
А знаеш ли на колко същества лъчите са примамка?... -
Усетих парването на лъча, в ръката ми поспрял се.
- С изгаряне ще затвърдиш едно-единствено и явно,
че мъж си и, където другото не стига, силата се включва...
- Ама инат!... Че и като при всякоя жена за теб е главно
да кажеш всичко, пък дори потопът да се случва!... -
Последното го измърмори тихо. Мен ме досмеша,
дори налудничав, типично мъжко-женски спор си беше...
- Добре!... Ако така го караме... ще е до утре сутринта... -
През смях добавих, че и разговорът никак не вървеше.
- Аз искам само да си поговорим за онази нощ... с Нощта... -
усетих трепет в думите, а и в лъча да се прокрадва.
- С Нощта? Какво пък общо имаш ти със нейната съдба?
И длъжна ли съм за онази нощ със Нея да разказвам?...
- Красива ли е, както беше и преди? - гласът затихна. -
Все още ли е толкова ранима, горда и самотна?...
- Не знам какво разбираш под преди - не се усмихнах. -
Но май и ти участваш във присъдата ú доживотна...
- Досетила си се... И предполагам, знаеш кой съм аз...
Типично с женска стръв извадила би ми душата.
Каквото и да е било... Било е само между нас...
Не помни никой случилото се... дори и Тъмнината.
- А ти го помниш?! - се присмях. - О, Боже! И признание... -
Предубедена бях, дори по женски бях готова да го съдя.
- Изслушай ме! - в гласа му се прокрадна отчаяние. -
Аз първо имам право на изслушване, а после - на присъда.
- Това за правото не е ли малко повече от закъсняло?
Пък и коя съм аз, че да ми даваш толкоз обяснения?
Не вярвам Времето със тебе на шега да е преспало...
и че случайно случват се в живота тези отклонения.
- От милион години се научих на смирение! Но ти
дори самия Господ би изкарала от нерви и търпение!...
Не можеш ли поне за малко, ей така, да замълчиш?
Дори звездите плашат се и имат право на съмнение...
- Кое по-точно? Звездната ви или мъжка същност? -
язвително изрекох с поглед, вдигнат към небето.
И цял ден ли зад облаците ще се криеш?... Всъщност,
бих искала не само лъч, а да ти видя и лицето!...
Или така е по-удобно... със настроението... унисонно...
да ти повярвам колко ти е мъчно и тревожно?!...
И трябва ли за разговор такъв да ползваме сезони
или да разговаряме нормално е просто невъзможно...
... Присветна мълния. Не знам от гняв или от смях...
Раздвижиха се облаците и изсипаха дъжда в морето.
По хулигански Вятърът подсвирна, после се разсмя
и не остави облак непочистен за минути от небето.
Избухна светлина. Прекрасен слънчев ден изгря.
Засмяно Слънцето от небосвода ме поглеждаше.
Приклекна мързеливо Вятърът наблизо до брега,
с косите на вълните си играеше и ги подреждаше.
- Да. Бива си те! - каза Слънцето. - Но да не спорим.
Ще ми разкажеш ли за нея? Знаеш, че ми липсва!...
Не може ли така, спокойно да си поговорим?
Разбирам те и знам дори защо от мен ти кипва...
- Какво да ти разкажа? - замислих се. - Тя все си е сама.
Прекрасна е! Не вярвам с нещичко да се е променила.
Мечтателка си е... Събира сенките по старата Земя.
Не знам дори в какво се крие тази страшна нейна сила....
Помни ви, а за забравата и думичка във упрек не изрече.
Тъжи по теб, по миналото ви като че ли, но си мълчи.
А даже призори с любов да оправдае всички ви понечи
и все така се вихри звезден прах във нейните очи...
- Обичах я. - помръкна Слънцето. - Но странна беше.
Роди децата ни и легна сякаш сянката им между нас.
На границата, там... за любовта най-много ме болеше,
през тях лъчите ми достигаха до нея като сивота.
И все мечтаеше... А за какво?.. Дори и днес не зная...
... Излишен в нейния живот понякога изглеждах.
Да, знам сега, че отначало е била такава - от Безкрая,
но младостта на тези мисли трудно ни навежда...
Очакваше от мен мечтите ú да сбъдна някога,
а как, като не знаех даже за какво мечтае?...
Дори и ароматът на цветята, знаеш, идва в повече,
когато твърде ароматни са и силно заухаят.
За смъртен трудно е да мери ръст с безсмъртните...
А тя все пак ще си остане дъщеря на Вечността.
Звездите все към Времето ни тегли, като смъртните...
и късно осъзнаваме, че няма Светлина без Тъмнина.
Несъвършенството, комплексите, дори страхът,
започват като тежест да ни мачкат. Заслепени,
отчаяно се вкопчваме в мечтата и мита,
че в чуждата любов ще греем съвършени...
Замина си без упрек, без въпрос... Не ми прости.
От гордост ли?... От гняв ли?... Или от страдание?
Остави на децата си и мен единствено мечти...
Едва след тръгването ú научих се на състрадание...
Сега е винаги от другата страна, недостижима...
Най-светлите лъчи изпращам към Луната ú от мене,
да ú напомня колко е единствена за мен, незабравима...
... поне докато черното на Вечността ме вземе...
Горещо беше, а потрих зиморничаво раменè...
Такава изповед единствено тъгата ми отключва.
И за вините, и за прошките не трябват векове...
А още повече, когато те на смъртните се случват...
© Аэлла Вихрь-Харпиевна Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
^^^ Тук е казано много! Поли!
-
Талант и огромна душа, това си, Павли!!! С обич!!!
-
Ася, Майкъл - благодаря за хубавите думи!
Майкъл, това което си написал е много суперлативно, чак ме караш да се изчервявам, знаейки още колко несъвършенства трябва да отстранявам... Но ти благодаря! -
Браво много хубаво.Ти си много добра поетеса.Като Багряна и Пенчо Славейков/Кървава песен/ взети заедно.Разтърсващо като Ад на Данте.Поздравявам те.Не познавам друга жена която да пише така в българската поезия.Браво.
-
"И за вините, и за прошките не трябват векове...
А още повече, когато те на смъртните се случват..."
Поезия и философия в едно!Прекланям се пред таланта ти,Поли!
-
без майтап
-
Да, остава си...
-
да,няма светлина без тъмнина...но,това,че тъмнината е липса на светлина,както казваше и Айнщаин,си остава,нали? поздрав!
-
Благодаря, че прочетохте! Благодаря и за прегръдките, и за думите!
Радвам се, че ви хареса и че успях да ви развълнувам и замисля!
Дано никой от нас не чака векове...
А за дължината... То аз си се стреснах като я видях каква се получи, но напоследък все такава излиза... /Май много ми се е насъбрало да кажа 
/ -
Ех ти дъще на вечността...Нямам думи.Толкова е хубаво...
С обич! -
След всичко това което прочетох,останах без думи.Разбрах само,че си родена да пишеш.
Прекланям ти се! -
Разби ме на парчета.Невероятно е!Не намирам подходящите думи.
-
И за вините, и за прошките не трябват векове...
А още повече, когато те на смъртните се случват...
Слаби, слаби са думите да опиша чувствата, които ме заляха!!!
Страхотна си!!! -
Великолепие!!!Аплодисменти,Павлинче!!!
-
,,Такава изповед единствено тъгата ми отключва.
И за вините, и за прошките не трябват векове...''
Разби ме този стих!
Аплодисменти!
-
По кожата ми този път разтичаха се мравки...
Павли...
не се разтичаха, побиха ме....
Такава изповед...
...единствено тъгата отключва... -
Поздравления , Павли ! Приказна си ! Една истина откакто свят светува ...
-
Поли!!!*
-
Каквото горе, такова и долу...
Поредният прекрасен елемент от пъзела!
Сега ще чакам продължението -
Горещо беше, а потрих зиморничаво раменè...
Такава изповед единствено тъгата ми отключва.
И за вините, и за прошките не трябват векове...
А още повече, когато те на смъртните се случват...
винаги се случват на смъртните,Павли...!!!
на никой друг!
поздрави от вълчан! -
О, мощен епичен талант! Много мъдрост има тук! Поздрав, Водолейке!
-
"Такава изповед единствено тъгата ми отключва."
Чудесна си, Поли!
Вълнуващо, замислящо, дълбоко! -
Ееее, Павлина! Прекрасна... прекрасна...
Прегръщам те!
П.П. Няма да копирам любими части, че ще кажат, че ти публикувам наново стиха! Поздравявам те! -
Четох с възхита.
Ето това най ми се наби.
"Дори и аромата на цветята, знаеш, идва в повече,
когато твърде ароматни са и силно заухаят.
За смъртен трудно е да мери ръст с безсмъртните...
А тя все пак ще си остане дъщеря на Вечността.
Звездите все към Времето ни тегли, като смъртните...
и късно осъзнаваме, че няма Светлина без Тъмнина.
Несъвършенството, комплексите, дори страхът,
започват като тежест да ни мачкат. Заслепени,
отчаяно се вкопчваме в мечтата и мита,
че в чуждата любов ще греем съвършени..."
Поздравления, Павлина!
-
Една съвършенност!
Напипваш болното място... -
Ще съм кратичък:
AVE
-
Чай сега...признавам си, че го прочетох цялото!
и беше удоволствие за мен! Малко различно за теб, свикнала съм да си по- светла, минорното, както знаем е моя слабост, но пък при теб носи едно много различно звучене. Там където има болка, думите ти галят. Философията ти няма да обсъждам, що то вече са ти го казали
и следва задължителното - гуш.com
Страхотно е!Казах ли?! -
Оф, за N-ти път се пробвам да напиша нещо що годе смислено. Обаче... кат' не върви, не върви.
За логиката ти не знам, ама мен ме сринА съвсемски, Павлине. Честно!
п.п. Как го правиш, бе?!
п.п.п. Глей как забравям! Мечкиииии*** -
Това е чудесна и широкообхватна епопея на човешките взаимоотношения! Възхищавам се на твоя талант! Поздрави, Павлина!
-
Боже...колко е хубаво...
наистина за прошките не трябват векове...още повече...за смъртните...
прегръщам те, с много обич...прекрасна поетеса си...Поли... -
Думите са слаби,за да изкажа отново възхищението си.
Това не е само поезия, това е философия, която е дълбоко в мен.
Ти съумяваш да я облечеш в слова, проникващи дълбоко до душата!
Прикланям се пред таланта ти! -
Толкова е хубаво,че чак не исках да свършва.Докато го четеш и имаш чувстото,че Времето е спряло,за да му се порадва и То!
-
Фелософския силует на този стих се втъка в мислите ми - Мечти ли са мечтите - когато не можем да ги познаем?И дано не са ни нужни векове, за да бъдем Човеци!
Поздрави, Павли - имах нужда да помечтая и поспра задълго на много строфи! -
Страшното и хубавото да си жив, светлина и вървяща до нея тъмнина...
Покланям се пред изключителния ти усет за всичко!
Прегръщам те страшно много!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
