Несъвършенството на Слънцето...

Днес ми е самотно. Сиво е. И даже - неусмихващо.

Студено е. А мислите ми мъртви са... като обесени...

Небето в себе си се е притурило... притискащо...

и лешоядно облаци над утрото са се надвесили.

Изпратих лятото. Замина си. А вятърът изграчи.

(Кога ли пък не е флиртувал с гарвани, че и сега ли...)

Изтръпнали са плажовете по брега, а пустотата крачи...

Морето украсява стъпките ú с разпокъсани воали.

Солени пръски мокрят въздуха и той трепери.

Скалите зъзнещо с тъга на сивото са се отдали.

Денят наднича в раковините с надежда да намери

частици топлина в извивките на нежните спирали...

- Защо си тъжна? - от тишината някой ме попита.

Огледах се, но всичко беше пусто покрай мене.

Наблизо чайка с крясък устремно прелитна,

опита се от друга в полет плячката да ú отнеме.

Отново се огледах. Заливче - по-малко от парица.

Безлюдно... Водораслите надничат в самотата му.

Безмълвен пясъкът е... с побеляващи къдрици...

Вълните бягат, сякаш са ужилени от белотата му.

- Да, тъжна гледка е, когато си отива лятото... -

отново мъжки глас до мен във близост заговори.

По кожата ми този път разтичаха се мравки.

Въображението ми даже с трясък се затвори.

"Дали не полудявам?" -  Сепнах се уплашена,  

но разумът припомни ми въздушни феномени,

когато звуците на километри носи вятърът...

Навярно този път отнякъде довял ги е до мене.

- Не съм на километри... И не полудяваш....

Този път краката ми се подкосиха и приседнах.

- Не се плаши. Ти често със невидимото разговаряш

и за това към мислите ти днес без страх посегнах.

"Без страх... към мислите ми... кой ли се страхува...

а може в тях да влиза..." - логиката ми се срина.

- Можех да си поговоря с теб и докато сънуваш,

но щях по-дълъг път към теб тогава да измина.

- Но кой си? И защо край мен не виждам никого сега? -

усетих мислите ми най-безжалостно да ме изгарят.

- Ще ме познаеш ли? Аз нося само денем светлина

и в нея даже сутрешно звездите се разтварят.

- Аха, в типично мъжки стил!... Гатанки-залъгалки... -

Ядът ми взе превес над страховете ми за лудост. -

Да ти приличам на дете? А и словесните пързалки

отдавна съм израснала. Не са ми никак слабост...

... И още недовършила, видях как лъч един златист,

сред облаците някак си се запровира странно.

Напук на физиката даже по спирала се изви,

подмина облак сив и във ръката ми полегна бавно.

- Сега ще ме познаеш ли? Кълна се, че не е гатанка...

- О, да, бе! Ей сега ще се замисля!... Той... кълнял се...

А знаеш ли на колко същества лъчите са примамка?... -

Усетих парването на лъча, в ръката ми поспрял се.

- С изгаряне ще затвърдиш едно-единствено и явно,

че мъж си и, където другото не стига, силата се включва...

- Ама инат!... Че и като при всякоя жена за теб е главно

да кажеш всичко, пък дори потопът да се случва!... -

Последното го измърмори тихо. Мен ме досмеша,

дори налудничав, типично мъжко-женски спор си беше...

- Добре!... Ако така го караме... ще е до утре сутринта... -

През смях добавих, че и разговорът никак не вървеше.

- Аз искам само да си поговорим за онази нощ... с Нощта... -

усетих трепет в думите, а и в лъча да се прокрадва.

- С Нощта? Какво пък общо имаш ти със нейната съдба?

И длъжна ли съм за онази нощ със Нея да разказвам?...

- Красива ли е, както беше и преди? - гласът затихна. -

Все още ли е толкова ранима, горда и самотна?...

- Не знам какво разбираш под преди - не се усмихнах. -

Но май и ти участваш във присъдата ú доживотна...

- Досетила си се... И предполагам, знаеш кой съм аз...

Типично с женска стръв извадила би ми душата.

Каквото и да е било... Било е само между нас...

Не помни никой случилото се... дори и Тъмнината.

- А ти го помниш?! - се присмях. - О, Боже! И признание... -

Предубедена бях, дори по женски бях готова да го съдя.

- Изслушай ме! - в гласа му се прокрадна отчаяние. -

Аз първо имам право на изслушване, а после - на присъда.

- Това за правото не е ли малко повече от закъсняло?

Пък и коя съм аз, че да ми даваш толкоз обяснения?

Не вярвам Времето със тебе на шега да е преспало...

и че случайно случват се в живота тези отклонения.

- От милион години се научих на смирение! Но ти

дори самия Господ би изкарала от нерви и търпение!...

Не можеш ли поне за малко, ей така, да замълчиш?

Дори звездите плашат се и имат право на съмнение...

- Кое по-точно? Звездната ви или мъжка същност? -

язвително изрекох с поглед, вдигнат към небето.

И цял ден ли зад облаците ще се криеш?... Всъщност,

бих искала не само лъч, а да ти видя и лицето!...

Или така е по-удобно... със настроението... унисонно...

да ти повярвам колко ти е мъчно и тревожно?!...

И трябва ли за разговор такъв да ползваме сезони

или да разговаряме нормално е просто невъзможно...

... Присветна мълния. Не знам от гняв или от смях...

Раздвижиха се облаците и изсипаха дъжда в морето.

По хулигански Вятърът подсвирна, после се разсмя

и не остави облак непочистен за минути от небето.

Избухна светлина. Прекрасен слънчев ден изгря.

Засмяно Слънцето от небосвода ме поглеждаше.

Приклекна мързеливо Вятърът наблизо до брега,

с косите на вълните си играеше и ги подреждаше.

- Да. Бива си те! - каза Слънцето. - Но да не спорим.

Ще ми разкажеш ли за нея? Знаеш, че ми липсва!...

Не може ли така, спокойно да си поговорим?

Разбирам те и знам дори защо от мен ти кипва...

- Какво да ти разкажа? - замислих се. - Тя все си е сама.

Прекрасна е! Не вярвам с нещичко да се е променила.

Мечтателка си е... Събира сенките по старата Земя.

Не знам дори в какво се крие тази страшна нейна сила....

Помни ви, а за забравата и думичка във упрек не изрече.

Тъжи по теб, по миналото ви като че ли, но си мълчи.

А даже призори с любов да оправдае всички ви понечи

и все така се вихри звезден прах във нейните очи...

- Обичах я. - помръкна Слънцето. - Но странна беше.

Роди децата ни и легна сякаш сянката им между нас.

На границата, там... за любовта най-много ме болеше,

през тях лъчите ми достигаха до нея като сивота.

И все мечтаеше... А за какво?.. Дори и днес не зная...

... Излишен в нейния живот понякога изглеждах.

Да, знам сега, че отначало е била такава - от Безкрая,

но младостта на тези мисли трудно ни навежда...

Очакваше от мен мечтите ú да сбъдна някога,

а как, като не знаех даже за какво мечтае?...

Дори и ароматът на цветята, знаеш, идва в повече,

когато твърде ароматни са и силно заухаят.

За смъртен трудно е да мери ръст с безсмъртните...

А тя все пак ще си остане дъщеря на Вечността.

Звездите все към Времето ни тегли, като смъртните...

и късно осъзнаваме, че няма Светлина без Тъмнина.

Несъвършенството, комплексите, дори страхът,

започват като тежест да ни мачкат. Заслепени,

отчаяно се вкопчваме в мечтата и мита,

че в чуждата любов ще греем съвършени...

Замина си без упрек, без въпрос... Не ми прости.

От гордост ли?... От гняв ли?... Или от страдание?

Остави на децата си и мен единствено мечти...

Едва след тръгването ú научих се на състрадание...

Сега е винаги от другата страна, недостижима...

Най-светлите лъчи изпращам към Луната ú от мене,

да ú напомня колко е единствена за мен, незабравима...

... поне докато черното на Вечността ме вземе...

Горещо беше, а потрих зиморничаво раменè...

Такава изповед единствено тъгата ми отключва.

И за вините, и за прошките не трябват векове...

А още повече, когато те на смъртните се случват...