“На всички,
които забравят
къде да спрат,
когато потеглят.”
--------------
І.
Аз днес те видях. Беше седнал там, зад ъгъла.
Първо беше скитал дълго по прашните улици.
После, когато умората
надви краката ти
и те започнаха
да натежават,
реши да спреш.
ІІ.
Часовникът върху
ръката ти
тиктакаше бавно.
Може би в такт;
с равномерния ти
пулс.
Това те накара
да се замислиш
за късия път
на живота.
Изведнъж самотата
те изплаши.
Огледа се…
Наистина беше пусто.
На каква улица беше
попаднал?
Къде са хората?
Ами колите?
По едно време
ти се стори,
че чуваш
дори тиктакането
на часовника си.
- 1, 2, 1, 2…
Така си тактува
и животът.
ІІІ.
Пъстрите и очи
изплуваха
в съзнанието ти.
Тя беше там…
отново.
Върна се…
Дългият път
не ти помогна
да я забравиш…
Но тя те бе
забравила…
Отдавна…
Сърцето ти
отново
ускори пулса си.
Както някога,
когато виждаше
очите и…
ІV.
Видя я в пламъка
отново…
безмълвен…
Нима любовта е страх?
V.
Отново се изправи
и тръгна бавно
по паважа.
Реши да не бързаш.
Но времето бързаше.
Непрестанно чуваше
отгласа
на стъпките му.
Ехото на тракащите
върху камъка шпори…
- 1, 2, 1, 2…
VІ.
А някога си
мислеше,
че всичко
е възможно.
Че можеш да
получиш всичко,
ако си упорит.
И се постара.
Построи си дом
от пясъчни илюзии.
А след това
му направи две
врати.
Едната отпред -
за гостите.
И друга - отзад
- за теб.
За да можеш да
се измъкваш винаги,
когато ти се прииска.
Но веднъж дойде тя.
И на теб вече не
ти се искаше да
използваш задната
врата.
Искаше ти се да минаваш
отпред,
под ръка с нея.
Така че всички
да ви виждат,
когато влизате
и когато излизате.
Само че тя
не искаше теб.
И тогава
ти осъзна.
- Не мога да
живея без нея.
А тя без теб
можеше…
Тогава ти зазида предната
врата
и сложи катинар на задната.
Прииска ти се да
зазидаш
и прозорците
на къщата си.
За да не виждаш
слънчевите лъчи,
които носеха
в себе си радостта
и топлината на
деня.
Реши да избереш
мрака и бягството.
Забрави само едно -
че от мислите си
не можеш да избягаш…
VІІ.
И тръгна - сам…
Подгонен от усмивката и,
не се спря
за почивка,
нито на 10-тата,
нито на 20-тата пряка.
Докато вървеше по улиците,
извръщаше поглед
от веселите лица
на обичащите се.
Опитваше се да
не им обръщаш
внимание.
Но те сякаш
нарочно минаваха
точно пред
ранения ти поглед.
VІІІ.
В мрачното, осветено
с луминесцентни
лампи заведение,
музиката закриваше
думите…
Запали цигара
и се загледа
в дима и…
Никога преди
не бе пушил,
а гледай колко
лесно било…
Дори не се закашля.
До теб се приближиха
двама души
с протрити дънки
и слепнати коси.
- Е как е!? – попитаха те.
- Май я е закъсал - подхвърли
единият.
- Сигурно. Като го гледам -
отвърна другият.
Появяването им
за миг те откъсна
от мислите ти.
Та нали за това
бе дошъл -
за да забравиш.
Отвърна им с усмивка…
- Да ви черпя…
Не ти отказаха.
Пи с тях до късно…
Минаваше полунощ…
Разказа им за себе си,
за тъгата си.
Но те само се смееха
и отпиваха от чашите си.
Чак докато затвориха заведението
и ви изгониха.
И ти отново
остана сам…
ІХ.
Беше валяло
и уличните лампи
отразяваха светлините
си върху мокрия
паваж.
Беше ти тъжно
и пияно…
Един въпрос
се вплете
в мислите ти:
- Колко струва
живота на неудачника?
Клепачите ти тежаха,
но вместо сълзи,
по лицето ти
се стичаха
дъждовни капки.
Отново вървеше
по улицата без цел.
Но в мислите ти
вече се оформяше
ново настроение.
Отчаянието те превземаше.
Пред него беше
безсилен.
И така, крачките ти
се отразяваха
в мокрия паваж,
прихванати от
светлините на уличните
лампи…
Последни отблясъци
преди слънчевите лъчи
да превземат небосвода.
Някаква кола
бясно се стрелна
покрай теб.
(По това време
нямаше минувачи).
Реши да стигнеш
смъртта,
преди тя да те е
догонила.
Сети се за високия
мост, по който често
минаваше.
Сърцето ти беше
твърде студено,
за да усети
какво е страх…
Представи си бездната
и как политаш в нея…
Не усети нищо…
Нима вече
бе умрял?
Колко ти струваше
любовта?
Отблясък на усмивка
и после… смърт…
Vas Per
© Мария Георгиева Все права защищены