Неверието ми отива
Горещо пладне. Дъх не стига,
дори часовниците спят.
Поредно бягство. Стара книга,
светът навън – не моят свят.
И телевизор каканиже,
измислици – за будали,
как някой някому е ближен
и чужда болка как боли.
Неверието ми отива,
мълчанието пък – съвсем.
Със самотата саможива,
взаимно дните си крадем.
Седи където да я сложа
и ненатрапчиво мълчи,
хамелеонската ѝ кожа –
отблясък в моите очи.
Но докога ли заслепена,
ще търся в книгите покой?
Познавам се. В сърцето стенат,
вихрушки, звукове безброй.
Душата ми е дом за луди,
все полудели от любов,
часовникът ще се събуди,
светът – готов и не готов,
ще трябва пак да ме приеме,
да се заслуша в моя стих...
Без сбруя, без юзда и стреме,
ще яхна своето " не бих"...
че нямам време да не бъда,
които имат – да ме съдят...
https://youtu.be/AEtFF0wSXLY?si=r-cnymv7t7maff-R
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Ангелова Все права защищены
