Я запей, мала любов, тъжната си песен,

за мен, за пустошта на бедното.

Ала свят в изневиделица видях от теб,

ти, ръка на злото сиромах на доброто.

Ти, черно в очите и лъжовна,

защо ли мене обрече на тъга?

Та твоята милост къде се брине сега,

или аз чакам свят да срина...

Язва в душа нося, зло сторя за утеха, 

твойта невярност диря, та дия...

Сакам лек на глава, ти, бяла и черна,

та желба на всеки - на съдба...

Вееш мисъл, та майка една - кротка,

ти, усмивка прогони, сила отне.

Вещ в ръката ти, в тъга люлея се,

роня сълзи, жално бледнея.

Лете в зима превърна, а зима - 

тъй студена си остана,

кат загубена вещ нищожна памет

обзе моята мисъл морна.

Ах, ти скръбна вест донасяш,

каква ли самотна душа отнемаш?!

Ти, отгде гледаш мен и осмиваш

моята страст и луда вяра?!

Луд не бях, тебе ли не гонех, 

срещу вятъра вървях и плаках.

Едно тайно местенце търсех,

но то ще е гробът, видях...