Я запей, мала любов, тъжната си песен,
за мен, за пустошта на бедното.
Ала свят в изневиделица видях от теб,
ти, ръка на злото сиромах на доброто.
Ти, черно в очите и лъжовна,
защо ли мене обрече на тъга?
Та твоята милост къде се брине сега,
или аз чакам свят да срина...
Язва в душа нося, зло сторя за утеха,
твойта невярност диря, та дия...
Сакам лек на глава, ти, бяла и черна,
та желба на всеки - на съдба...
Вееш мисъл, та майка една - кротка,
ти, усмивка прогони, сила отне.
Вещ в ръката ти, в тъга люлея се,
роня сълзи, жално бледнея.
Лете в зима превърна, а зима -
тъй студена си остана,
кат загубена вещ нищожна памет
обзе моята мисъл морна.
Ах, ти скръбна вест донасяш,
каква ли самотна душа отнемаш?!
Ти, отгде гледаш мен и осмиваш
моята страст и луда вяра?!
Луд не бях, тебе ли не гонех,
срещу вятъра вървях и плаках.
Едно тайно местенце търсех,
но то ще е гробът, видях...
© Тургай Фикри Todos los derechos reservados