Докосва Слънцето Луната.
Слива се денят с нощта.
Това е краят за Земята,
но началото за Любовта...

Откакто свят светува
денят тича след нощта.
Любовта им съществува,
ала невъзможна вечно ще е тя.

Всяка вечер с топлите лъчи
гали Слънето Луната.
А тя самотна, през сълзи
озарява навред Земята.

Когато Слънцето залезе,
изгрява лунната тъга.
Съдбата вечно ги разделя,
точно, щом се доближат.

С лъчите си Слънцето гали Луната.
Изпраща сълзите си чрез дъжда.
В прегръдка нежна заспива Земята
със спомена за вечността.

Невъзможната Любов красива
разкъсва цялата изстрадала душа.
Денят идва, а нощта си отива,
изпращайки своите безмълвни слова.

Докосва Слънцето Луната.
Слива се денят с нощта.
Това е краят за Земята,
но началото за Любовта...