Беше вечер, странно тъмна вечер,
когато те видях за първи път
помислих си: "Е, твърде късно е, обречени,
нещата помежду ни ще умрат."
И те умряха, но кой да мисли за това,
загледана в твоите тъмни очи,
не можех някак си да разбера
защо ми сваляш паднали звезди?
Поглеждах те и вътрешно се питах
да тръгна ли със теб, защо пък не,
не се усещах, че до края съм изпита,
че няма чувства в моето сърце.
И тръгнах, казвах си, че съм щастлива,
а бях ли, роптаеше мойта душа
тъй късно, бях вече птичка безкрила
с жестоко отскубнати, мъртви крила.
Помислих, че падам, че вече съм мъртва
о, Господи, така заобичах света,
та нали той единствен и първи,
доказа, че няма в това красота.
И аз бягах, но не бягах от страх,
бягах от нещо, по-силно и грозно,
бягах от своя единствен грях,
от греха да сгрешиш повторно.
Повторно, но за последен път,
не можех ли още тогава да видя,
че там, където увяхват цветя,
означава, че тази любов е немислима?!