Светът среднощен, тази бледа сянка

на себе си самия, от суета изчистен,

дълбоко с корените свои стъпил

в най-непристъпните тревоги на сърцето...

Светът, по-грапав и от камъни пустинни,

несъвършен и бляскав,

хладен като горчивото сияние на самотата,

погълнал в себе си безбройните пътеки,

бодливо ложе за бездомните надежди...

Тъй дързък и тъй крехък в своето безмълвие.

И тази светлина на поривите стръмни,

отвеждаща към спотаени жалби,

към бледото око, дълбоко скрито в мрака,

на извора единствен, опустошен и сладък,

с отломки от съмнения подправен...

Нощта пътува бавно в тишината,

на борда си понесла световете,

огромна и населена със звуци

от падащи звезди и отчаяния,

с товара на безмълвните молитви.

Безплътната мелодия на любовта я следва.