Когато нощта занощи се
и славеи в клони запеят
и звездно небе зазвезди се
и руйно се ручеи леят...
И светят във лунна сребрянка,
зелените листи що сянка
сами си за стелка застилат
и клони се дълги простират,
за пътници денем що спират,
а нощем се тясно запират -
сърници до млада фиданка.

Те жадни усти запровират
към пресни води що се леят...
И песен си нощенна пеят,
утеха за всякоя жажда
и корени горски охлаждат
поейки ги с бистра водица...
Да може и всякоя птица,
глава си в гнездо прислонила,
в гнездо тъй по - меко от свила,
да спи чак до ранна росица...
Далече от в дупка лисица,

що броди по нощите тъмни
край буйни простори пшеница
за свои си малки храница
във майчино мляко да влее...
Да може щом слънце изгрее
и вятър мъгли щом отвее
и дененно всичко запее,
накърми и в сън потопи се,
когато нощта разнощи се.