Нощен вятър в шепите донесе
синя обич с теменужени крила,
влетя в съня ми без въпроси
с дъх от пролетни цветя.
Стихотворно после ме целуна
с недолюбена от мен мечта,
във очите си ме дорисува
сребърна жена от светлина.
С пръстите си, полъх звезден,
цялата в любов ме изтъка
от дантелените сънни прежди
с чудната неонова дъга.
Във косите ми заплете нежно
сто светулки... да звездя.
На разсъмване си тръгна тихо
от клепачите ми със съня.
© Евгения Тодорова Все права защищены