Нощта, в която чановете плачат
Над стихнал свят, над беден и богат,
една звезда блести, пулсира
в неспирен бяг на своя кръговрат.
Разпръсква светлата си диря
и през светлинните години, в мрак
и студ, луната си намира.
Гальовно рони звездния варак,
лъчите греят над всемира.
Луната грейва - от връх до овраг,
отмята мигом и раздира
на самотата тъжния воал.
Орфей потяга звучна лира.
В такава нощ, забравил скръб, печал
и даже Евридика, пее -
за миг щастлива обич закопнял...
Върхари вятърът люлее,
в тревата блесва капчица роса,
иззад чукарите светлее -
по склоновете утринна зора
премята плитки и пилее
на изгрева от светлата коса.
Безплътни сенки бавно тлеят,
над мури и ели простенва чан
и миг преди да излинее
небесният сумрак под плащ продран,
преди нощта да се притури
зад връх и дрипи да потули в свян,
по лунната следа се втурва
момиче с шепа чуден звезден прах.
Прескача пропасти и урви,
над спящите посипва кръшен смях
и те сънуват как политат
в космичен необят без капка страх -
една чудата земна свита,
поела мигом по следите на
момичето си от мечтите...
Но щом петел пропее в утринта,
а здрачът спусне морни клепки
пред слънчев лъч на изгревна заря,
звездата за последно трепка
и скрива своето момиче сред
кълбото с лунната пътека.
Пролайва пес, разсъмва се навред.
Ловци, дървари и косачи
надигат сънено главите след
виденията си и крачат
по своите пътеки през гори,
нивя, поляни... а кълвачът
потраква в такт с минутите безспир...
Но щом в дълбока доба съчка
пропука, щом ветрец изшумоли
далеч от хорски шум и глъчка,
те вдигат взор към тъмните ели,
в очакване да сбъднат случка
от сънищата чудни призори...
Изнизва се денят полека
и в мрака огън сипва куп искри.
Заспива под завивка мека
притихналият свят, ала Драган
едничък броди по пътеки
сред пустошта да дири своя блян,
зад всеки храст и ствол се взира...
Но ето, че се мярва тънък стан,
огрян от светла лунна диря -
високо горе на скалата, под
която ручеят извира.
тук всеки смръзва дъх, че няма брод,
ни път сред стражите - скали.
Водата блика на талази. Свод
небесен - царство на орли,
единствено допира звездни устни
до непристъпни висини.
Ех, пусти да са опустели, пусти
орисници и богове!
Кръвта издува вените, препуска -
към неизвестното зове.
Сърце юнашко тупка, ще се пръсне,
но как човек мига да спре?
В пестник се свиват тръпнещите пръсти,
въздъхва вятърът смълчан...
Перчем юнакът тръсва и чевръсто
протяга към кавала длан.
Мелодия нечувана извива
към невъзможния си блян
и тя се спира - приказно красива,
високо над света заспал,
а звуците омайват и опиват
с копнеж, възторг, печал...
Не сеща никой как тънее, чезне
на мрака сънният воал.
Угасва тъничкият лунен резен,
а слънцето запалва лъч
по лъч със своя огнен жарък жезъл.
Сред екота на птича глъч
девойката се сепва, ала късно -
простреляна от слънчев лъч,
се вкаменява мигом в светъл къс от
скалата - с профил мил, извит
към долината, дето се разпръскват
сребристи изворни води,
а момъкът се свлича на земята,
от горестта убит. Мълчи
притихнала гората. И водата
мълчи сред сгърбени върби,
а чановете плачат в тишината
и тихо шепнат се мълви,
че веда, самодива скришом гази
тревите в тукашни земи.
Тя крие лунно биле в пазви -
магьосва мъжките очи...
Легендата до днес реката пази,
пак мамят в лунна нощ звезди.
Мечти към тях се сипват на талази,
щом чан с копнеж заромоли.
май 2012 г.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Цвети Йорданова Все права защищены
