И после, помня, въздухът се счупи.
Поряза ме. Но вътре ме болеше.
Ти толкоз, толкоз евтино ме купи
с една история. А вън валеше.
Не зная, може би ще има пролет,
но наш′та есен няма да се върне.
Ти беше всичко. И земя, и полет.
А днес той няма да прегърне.
Полетата отново ще ги има.
Отново там ще се възражда любовта.
Но в душата ми се стеле зима
и скърца незатворена врата.
Аз имам всичко. Пълните хамбари.
Но прозорецът прерязва ми очите.
Високи са, високи новите дувари.
Те скриват слънцето, дори звездите...
И трябват ми ръцете ти, които не докоснах.
И трябват ми очите ти, които не видях.
И трябва ми да бъда пак на косъм
от най-смъртния и най-прекрасен грях.
© Даниела Все права защищены