6 февр. 2011 г., 18:00

Някога

758 0 1

 

                    Някога,

                    когато съм сам,

                    утринният мрак

                    прилича

                    на туш в ученическа чанта,

                    използван само от мене.

 

                   Използван само от мене,

                   защото с него измислих мелодия,

                   която се уплаших мигом

                   да споделя с другите,

                   за да не ми се подиграват

                   и надсмиват,

                   и да не кажат

                   "я го виж ти, какво е измислил",

                   и да отминат с насмешка

                   мелодията и мене.

 

                   Сподавих я,

                   но тя е у мене,

                   идва заедно с утринния мрак

                   и забравя да си отиде.

                   Божа работа,

                   ще каже някой,

                   човек сподавя често различни нещица...

 

                   И все пак,

                   ако я споделя с някой,

                   ако само веднъж

                   двама рибари

                   в мразовитата утрин и в ураганния вятър

                   уловят с нейна помощ

                   златната рибка

                   и тя изпълни

                   поне една тяхна мечта

                   за щастие,

                   какво от това,

                   че толкова хора

                   ще я приемат с насмешка.

 

                   Може би.

                   Но вече е много късно.

                   Сега съм сам и търпеливо чакам

                   утринния мрак

                   и онази позната мелодия,

                   която написах

                   с туша от ученическата чанта,

                   която дълго носих със себе си.

 

                   ... И навярно още дълго

                   ще нося.

 

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Янко Все права защищены

Комментарии

Комментарии

  • Никъде не се спънах в текста, макар да го очаквах...
    Хареса ми как си разгърнал няколко мига от деня на лирическия.

    Много по истински, много по човешки:
    Сподавих я,
    но тя е у мене,
    идва заедно с утринния мрак
    и забравя да си отиде.
    Божа работа,
    ще каже някой,
    човек сподавя често различни нещица...

Выбор редактора

Любовта си отива в неделя. По здрач. 🇧🇬

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...