Някъде, някой...
Някъде, някой...
Пред алчното его, в суетно охолство,
онази любов - към човека - се гъне.
До гуша сме вече в измамно доволство,
а някъде, някой в мизерия тъне!
Живеем в палати със стаи излишни,
с килер от ненужни парцали издут,
навлечени модно, изглеждаме пищни,
а някъде, някой умира от студ!
Капризни, изхвърляме леко храната,
хладилника пълним - да бъдел богат,
с отровната захар си тъпчем децата,
а някъде, някой умира от глад!
Водата пилеем без мисъл, нахалост,
с питейна колата, през ден, се третира,
ценим я, когато я няма, за жалост,
а някъде, някой от жажда умира!
Е, вярно, че имаме тук в изобилие -
природа, храна и вода... но почакай (!):
Все нещо ни липсва за пълна идилия!
Та може би също сме „някъде, някой”?!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Марин Цанков Все права защищены
