Нямаш спомени
В овъглените пространства
на душата ми
хвърляш сянка.
Стенеш и кървиш.
Нямаш спомени.
От дълго странстване.
Ти си навик.
Дълго ще мълчиш.
Молиш вятъра.
Напразно се обричаш.
Чакаш спомена,
но не възкръсва той.
Искаш истина
и тихо в мен се вричаш,
искаш прошка,
искаш и покой.
Ти си корен
на дърво отрязано,
ти си лъч
в най-облачния ден,
ти си миг
във спомените смазани,
ти си тук,
но си далеч от мен.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Виолета Зашева Все права защищены
