Нямаш спомени
В овъглените пространства
на душата ми
хвърляш сянка.
Стенеш и кървиш.
Нямаш спомени.
От дълго странстване.
Ти си навик.
Дълго ще мълчиш.
Молиш вятъра.
Напразно се обричаш.
Чакаш спомена,
но не възкръсва той.
Искаш истина
и тихо в мен се вричаш,
искаш прошка,
искаш и покой.
Ти си корен
на дърво отрязано,
ти си лъч
в най-облачния ден,
ти си миг
във спомените смазани,
ти си тук,
но си далеч от мен.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Виолета Зашева Всички права запазени
