В овъглените пространства
на душата ми
хвърляш сянка.
Стенеш и кървиш.
Нямаш спомени.
От дълго странстване.
Ти си навик.
Дълго ще мълчиш.
Молиш вятъра.
Напразно се обричаш.
Чакаш спомена,
но не възкръсва той.
Искаш истина
и тихо в мен се вричаш,
искаш прошка,
искаш и покой.
Ти си корен
на дърво отрязано,
ти си лъч
в най-облачния ден,
ти си миг
във спомените смазани,
ти си тук,
но си далеч от мен.
© Виолета Зашева All rights reserved.
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
