В овъглените пространства
на душата ми
хвърляш сянка.
Стенеш и кървиш.
Нямаш спомени.
От дълго странстване.
Ти си навик.
Дълго ще мълчиш.
Молиш вятъра.
Напразно се обричаш.
Чакаш спомена,
но не възкръсва той.
Искаш истина
и тихо в мен се вричаш,
искаш прошка,
искаш и покой.
Ти си корен
на дърво отрязано,
ти си лъч
в най-облачния ден,
ти си миг
във спомените смазани,
ти си тук,
но си далеч от мен.
© Виолета Зашева All rights reserved.
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
