Румена мома с върбова снага

вървеше с менци към чешмата за вода

и пееше си песен, шепнеща надежда,

пееше и мокреше със сълзи своята одежда...

Търсеше по нея свойто либе-

ще ли да се върне, или съдбата ѝ го взима?

От бран жесток ли ще е скръбна песен-

пролет ли ще пукне във сърцето, или есен?

А вървеше мо̀рен той по горските дъбрави:

- Мисли ли за мене, или веч си ме забрави,

след години три на смърт и сеч-

подир друг ли о̀ди веч?

И сърце му трепна, кога чешмата видя,

и душа му литна, кога нея позна,

ала сви се подир въпроса си последен...

че герой си идва, ама... беден...

И ойде до нея- лице си над вода надвеси-

тя плесна със ръце, сякаш питка си премеси,

а̀ да се обърне, той сложи си ръка на рамо,

а̀ да го прегърне, ала пред водата истината само!

 -Арна моме, истината ми кажувай,

гледай право у водата и не ме страхувай

остави я ясна да си дреме

и чист умът ти да ти вземе!

Мене ли ме любиш-

друг, или торба сос злато напълнувана,

а̀ко ли е второто- завинаги ме губиш,

а̀ко ли пък от мене си развълнувана...

Ра̀змъти водата и ръката си подай,

извий снагата и сърцето си предай!

Аз си ще го взема и ще го поливам с радост

и нивга не ще да повехне твойта младост!

 -Тая во̀да, либе, е и мъка и радост неотпита,

но още щом те зърна, либе, сърце ми към тебе все отлита!

Не ща ни злато, ни друг, ни чувал грошо̀ве,

а̀ко пък ли пипна, нека се отровя!

Подир години три сърцето си ти обещах-

Войната раздели ни, но себе си ти завещах!

Аз си клетва дадох и помолих Бога-

жив да си те върне, що без тебе, аз не мога!