Земята роди я, но и я прокле.
Да няма тя нито ръка, ни нозе.
Да влачи езика си редом калта.
Да плаче и носи до гроба греха.

Вятър повя, и му даде крила.
Треперещи взор над цели простор -
дъх на разум и вечна правдa
безмилостний клюн и мощни крака.

Проклета е тя, но има делба -
ласка и маска е нейна съдба. 
В нейна прегръдка оставаш без дъх
и нейна целувка е сластната смърт.

А как той да гледа, без да прави -
жал му е нему, за нашите нрави.

И високо се рее нему духът -
ала жал и скръб е въздушният път.

И през океани без остров с криле
той просто се рее, но накъде...
И през жар и камък се влачи тя,
но все по тънка е нейна снага...

Защото се любят и мразят сега.
И кой ли жътвар, днес ще се сети
перо и люспа, в едно че са слети?