Очакване

И тази нощ си идват като псета

старите булеварди до входа ми,  

с калдъръмена нежност и вярност

Авраамова събират нозе под прозореца.

Не се изненадвам, разбирам съдбата им -

неволята носим на толкова хора,

скърбим – не скърбим, но пак на инат

живота да правим утре ще се залавяме.

Но тебе те няма. Не спираш до входа,

мълча и не викам, онемяла от знаци,

Нощта като стара сватовница тича

да режисира поредния човешки спектакъл.

Молитвено бдим над нямото време,

иноци веронски, сънуващи малката Джулиет

и нейното чувствено непълнолетие.

Монтеки и Капулети са в третата възраст.

Въздишката си за Ромео спестете...

По артериите ни изтича времето,

клонира минутите, цяла вечност–

не виждам как  си отиват на пръсти,

но искам да са образът ти от плът и мисъл,

затова резето на вратата пада победено.

Чашата без вино не донесе причастие

и я наказах в шкафа на забвение...

Сърцето ми стана бункер – по-недостъпен

от римските катакомби, лежащи вовеки

под паветата на стария градски лувър.

Сега си рисувам маска на клоун,

бутафорна усмивка, повдигнати вежди

и коса – заплетена от смс-и без име...

а ми трябва вид на смел еквилибрист,

който жонглира между паденията си

и бърза главоломно към последното.

Вратата на прага изписва портрет за двама

и избягалото по прустовски време...