Лунатик-так

   Лунатик-так

   Огромното светло студено кълбо се е

оцъклило сред ясното небе.

   Часовникът забива с ударите си пирони

в омекналия ми череп.

   Лунатик-так

   Лунатик-так

   Разложеното сред безредните завивки тяло

изостря своята готовност.

   Нервни трепети вещаят събуждането.

   И пак прорязващата хладна топка

на небето изпраща леден душ през увеличаващия

болката прозорец.

   Изправям се рязко.

   Лунатик-так

   Очите ми, изопнати от див стремеж

към нещо непонятно, гледат

втренчено неща невиждани.

   Безплътен силует изплува в среброто

на светлинния океан.

   Лунатик-так

   И съм удавен отдавна

   Лунатик-так

   С подпухнала от мразовитите води кожа

   Лунатик-так

   Дзън!

   Започвам да рисувам.

   Хващам бавно четката и я издигам,

като че е божество на нощните халати.

   С огромно усилие издигам тази огромна лекота

и стаил в белезникавите си гърди природата

на призрачния здрач,

нанасям първа краска по безплътното платно.

   Мац тук.

   Мац там.

   Опитвам се да нарисувам фона,

който така изкусно ни владее.

   Безуспешно.

   Настъпилото бегло вдъхновение

се оставя да бъде разбито на потропващи по пода

кристални парченца.

   Лунатик-так

   И вече няма помен.

   Стрелката се премествик-так.

   И чупя четката.

   Оставам гол без нея.

   Оставам гол. Беснея.

   Но не искам да размажа прозореца

със дървения стол.

   Не желая сред стъкления пукот

да надам отчаян вой, топящ се във света навън.

   Лунатик-так

   Разкъсвам кожата си в сподавено

стенание.

   Проклинам четката си, задето беше там.

   Задето ме подмами, че ще мога

да изкормя образа на моето синьо сърце

и да го размажа сластно по платното.

   И впивам мръсни нокти в изнеженото си лице

и дърпам, дърпам надолу,

докато не заприличам на жива гротеска.

   Лунатик-так

   Щом не мога да изпълня както искам

първото платно, освирепял изливам презрението

към импотентността си на второто,

   Избирам - второто платно съм аз самият.

   И за да бъда произведение на изкуството,

ще се обезобразя оригинално,

омаломощено блъскащ се във всичките контрасти.

   А когато полужив достигна края

с образ, обезсмислил се от прекаленото дялкане без идея...

   Лунатик-так

   Не знам какво ще стане.

   Ще се погледна, може би.

   И когато ме пусне поредната мършава доза бледо одобрение,

ще заплача през ушите

и ще подсмърчам с коленете си.

   Ще се изповръщам върху тялото

изкривено, разчленено, грозно

поддържано само от лека социална диета.

   Лунатик-так

   И с гладни виждащи очи ще се погледна.

   С отвращение към сляпата ми воля.

   Лунатик-так

   И ще размажа главата си с часовника,

а после, там, на пода,

чакащ лепкавата кръв да изтече и да забравя завинаги,

ще слушам само неговото отброяване.

   Лунатик-так

   И ще ми стане смешно.

   Лунатик-так

   Със сетни сили ще обикна

и луната, и напуканата мазилка.

   Лунатик-так

   Само леко ще намразя часа,

в който реших, че ще е интересно

да се влея в лудостта си.

   Лунатик-так звучи глупаво.