Както стоях и си чупих бадеми,
лампата ми светна изведнъж...
А тва рядко ми се случва на мене.
А от идеи във главата ми валеше дъжд.
Замислих се - човекът е един бадем.
Отвънка хубав, а от вътре - гад.
Или външно грозен, та са къса,
а отвътре хубав е и млад.
И все по-хубави избирам,
а пък като ги изям, ми горчат.
И чудя се що все такива ги намирам.
А не може ли някак си да се подсладят?
Счупих всичките бадеми,
останаха само грозни и черни.
Да ям, ми се искаше още на мене,
реших да ги счупя с мъки безмерни.
Ама много корави, а отвътре сладки!
Изядох ги със голяма наслада.
Трудно ги счупих, сякаш крият загадка
или бяха за мене награда?
И от всичките тези тъпи разсъждения,
един е резултата... Ех, съдба!
Няма вече за бадема възхищения,
защото счупих си зъба!