Мъгли ме обгръщат, взорът ми прикриват,
сред дървета диря те, дете в черупка.
Пареща ръка в прегръдка топла търсиш,
сълза по бузата ти меко се стича.

Думи тежки те повалят, нужда от одобрение,
картината разклащаш, мастилото размазваш.
Очите на хората пробождаш и те бягат,
съдбата ме прокле да говоря и да плача.

Как да бъда твърд, когато потъвам,
как да се отпусна, когато всичко боли?
С усмивка на касапин любовта ме пита,
мога ли да издържа, да горя?

Гласът в мен шепне: „Дай, кради от младостта,
нали за това живееш ти сега.”

Син и бял е завършекът на Сатурн,
дали след толкова уроци открих пътя напред?