Стоеше сам — със гръб към здрача,
в ръце държеше тишина.
Лицето му не молеше, не плачеше —
беше лице, а не душа.
А в мен — душата кърви без име,
на капки мисълта се лей.
Светът отвън е храм със дими,
а в мен е бездната — олтар и змей.
Очите му — две бледи сфери,
в които залези мълчат.
Стои, а сякаш век премери
във своя ням и тежък път. ...