Огледало в два гласа
Стоеше сам — със гръб към здрача,
в ръце държеше тишина.
Лицето му не молеше, не плачеше —
беше лице, а не душа.
А в мен — душата кърви без име,
на капки мисълта се лей.
Светът отвън е храм със дими,
а в мен е бездната — олтар и змей.
Очите му — две бледи сфери,
в които залези мълчат.
Стои, а сякаш век премери
във своя ням и тежък път.
Но аз не съм от плът направен,
аз съм разпад и древен зов.
В мълчанието съм оставен —
там, дето думите са кръв.
Понякога изглежда свят,
понякога — като затвор.
И в тъмния му скрит формат
се блъска светлината — в спор.
А аз съм килия и врата,
която никой не отваря.
Във мене няма висота —
а само страх от всяка вяра.
Видях го — буря без лице,
в която времето се стича.
И гласът му беше свещ, ръце,
и сянка, що от себе си отрича.
А аз съм свещ, но без пламтеж,
с восък, дето сам се лее.
И всеки зов, и всеки греш —
е път към мен, що се ронее.
Но щом дойде последний здрач,
и всяка сянка стане равна —
ще бъда глас, не просто плач,
а истина — макар и рана.
© Bojidar Minkov All rights reserved.
