Роди се малка светлина 

и в моята душа, 

сякаш слънцето изгря.

Растеше тя със скорост на дете,

радваше ме като свещица,

сгряваща застинало сърце.

Не знам дали от страхът във тъмнината,

но играех непрекъснато със светлината.

Радвах се на малкото, което ми дарява.

Но! Случи се беда веднъж. 

Вечерният дъжд проби през плътните стени

и сякаш нарочно светлината топла

в сърцето угаси.

Жесток и отмъстителен бе този дъжд. 
Открадна ми той светлината

като остави ме сама във тъмнината. 
А аз го умолявах да се върне пак,

но той без жал

възвърна вледеняващия мрак. 

Омразен!
Леден!

Безпощаден дъжд!

С какво заслужих тази мъст?!

Сега треперя във нощта 

и моля Бог за нова светлина.

Но старата не ще забравя.

Такава топлина и радост никой не дарява.

П.С Да ти е светло и топло Л.А.Г