Огън
Скачам - тревога ме държи,
тичам - пред мен огън гори.
И се гмурвам в тази буря,
емоционално цунами около мен бушува.
Прегръщам огнени вълни,
сега сме аз и тишината - сам-сами.
Но прогонвам аз и нея,
прошепвам слънчеви лъчи,
ослепяващо черни, ненадейно загубени.
Искри и прах в едно се сливат,
драскат по сърцето, душата ми закриват.
Гори споменна картина
и на пламък става,
вместо пепел в камина.
Давя се безмилостно в огън
и сенки бавно ме разкъсват,
и не кръв, а сълзи се пръсват -
да подклаждат огъня студен,
докат в него изгоря,
а после, като феникс, пак се преродя.
И цикълът повтаря се отново -
сълза - пламък от олово!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Владислав Николов Все права защищены
