Огънят на зографа
Косите ти... косите ти, невесто,
са сплитани от Господ... може би.
Не знам... На кой ли мъж ще му е лесно
дори без дума с друг да те дели.
А ти притихваш бледа из нивята
за суша молеща по сенокос.
Да сложа искам някъде чертата
... не смея да събарям онзи мост,
нали към тебе кротко ме отвежда –
той черквата е... аз я съградих.
И диша с мен, а ти си ми надежда,
щом виждам Бог през твоите сълзи.
Не съм го зографисал още храма –
искрят измазаните с вар стени.
Душата ми - една бездънна яма –
се пълни с цвят от твоите очи.
По равната повърхност плъзвам длани.
Защо ли виждам там сърна до вълк...
В сърцето ми са хиляди камбани –
умира обич в омагьосан кръг.
Ще оживее в моите икони
дори страстта по твоите коси...
Процеждат багри четките виновни
... от мен, самият, кой ще ме спаси?!
Жени Иванова
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Jasmin Все права защищены
