Огънят на зографа
Косите ти... косите ти, невесто,
са сплитани от Господ... може би.
Не знам... На кой ли мъж ще му е лесно
дори без дума с друг да те дели.
А ти притихваш бледа из нивята
за суша молеща по сенокос.
Да сложа искам някъде чертата
... не смея да събарям онзи мост,
нали към тебе кротко ме отвежда –
той черквата е... аз я съградих.
И диша с мен, а ти си ми надежда,
щом виждам Бог през твоите сълзи.
Не съм го зографисал още храма –
искрят измазаните с вар стени.
Душата ми - една бездънна яма –
се пълни с цвят от твоите очи.
По равната повърхност плъзвам длани.
Защо ли виждам там сърна до вълк...
В сърцето ми са хиляди камбани –
умира обич в омагьосан кръг.
Ще оживее в моите икони
дори страстта по твоите коси...
Процеждат багри четките виновни
... от мен, самият, кой ще ме спаси?!
Жени Иванова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Jasmin Всички права запазени
