Олово

7 нояб. 2012 г., 22:15

Поэзия

482 0 3

ОЛОВО

Аз знам,

косата ми ще стане сребърна

– един ден – той не е далеч – ще стане –

и всяка сутрин ще се чупи гребена

във гъстото везмо на филиграна.

Но днес косата ми е просто сива,

а сивото е някак по-сурово.

Не казвайте, че сиво ми отива –

косата ми сега е от олово.

Оловни – устните, довчера топли,

езикът – от олово.

И клепачите...

С такъв език и песните са вопли,

усмивката с такива устни – плач е.

Дали тежат пътеките изминати,

дали са дните ми като олово,

или превивам рамо под годините,

или тежи излъганото слово?

Не знам!

Но късно вечер в тъмнината,

в безсънните си мисли беззащитен,

се моля някак си да продължа нататък

с това олово тежко на плещите си.

И знам – косата ми ще стане сребърна,

усмивката, клепачите – ще станат!

И нека сутрин да се чупи гребена

сред гъстото везмо на филиграна.

Душата също сребърна ще свети –

ефирна, филигранна, чиста, нова,

ще се целуват с нея ветровете...

Но днес е сива.

И тежи като олово.