Слънцето в очите ми гледа 

и оцветява моите коси.

Косите свои да разлея,

щом слънцето ме проследи.

Каква ли е тази гора,

преплетена от хиляди нрави?

Единствено себе си да спася,

а другите да са тихите рани.

Да летя безгласно като облак,

да плача,смея и тъжа.

Мисията ми да е уплах,

който в ръцете си държа.

Дъждът да не е само по лицето ми,

а и да гали листата.

Пясъкът да не ни гори,

щом притиснат е в сърцата!