Опитвам се
Налегна ни зимата и не лъжат прогнозите,
че виелиците са по-силни и от пасатите.
Писмата си пиша. Бели са коловозите.
Не ми е ясно защо, но нямам и адресати.
Имената не помня. За какво са забравих.
Промъкват се в съня ми с неразбрана реч.
Над града пада сняг. Само той ми остана.
Гледам го как се сипе, как сече като меч.
Ако дълго се взираш в този небесен чертог,
ще видиш, че Мечката търси дланта Водолейна,
а на Млечният път си почива умореният Бог
и в тишината неземна несъвършенството си жалее.
Гледа ни отвисоко, където зад снежната пелена
безнадеждните хора не вдяват нито Словото, нито Здрача.
И не вижда как аз се стапям... Като снега...
В мъничка точка... И се опитвам да не заплача...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Красимир Дяков Все права защищены
