25 дек. 2014 г., 16:22

Опустошение

565 0 0

Търсех сподавени чувства и мисли

в някой угаснал, подритнат копнеж.

Докато няколко спомена бистри

бавно разтваряха всеки стремеж.

 

Свличах скали във реката от време,

все по-прииждаща в онзи момент.            

Нямах народ, но имах си племе –

с избор свободен живеех във плен.

 

Тъй се меняха дните със нощи,

молбите със жалби,

любов със тъга...

Делник угасваше, грейваше празник:

ѝ я обгръщаше в тиха мъгла.

 

Нея – загадъчна дама в сумрака,

нежно гравираща в моето сърце

своите горещи до кръв инициали –

с поглед на малко сърдито дете.

 

 

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Константин Дренски Все права защищены

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Нека нямаш студени недели! 🇧🇬

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...