Опустошение
561
0
0
Търсех сподавени чувства и мисли
в някой угаснал, подритнат копнеж.
Докато няколко спомена бистри
бавно разтваряха всеки стремеж.
Свличах скали във реката от време,
все по-прииждаща в онзи момент.
Нямах народ, но имах си племе –
с избор свободен живеех във плен.
Тъй се меняха дните със нощи,
молбите със жалби,
любов със тъга...
Делник угасваше, грейваше празник:
ѝ я обгръщаше в тиха мъгла.
Нея – загадъчна дама в сумрака,
нежно гравираща в моето сърце
своите горещи до кръв инициали –
с поглед на малко сърдито дете.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Константин Дренски Всички права запазени
