25 dic 2014, 16:22

Опустошение

  Poesía
566 0 0

Търсех сподавени чувства и мисли

в някой угаснал, подритнат копнеж.

Докато няколко спомена бистри

бавно разтваряха всеки стремеж.

 

Свличах скали във реката от време,

все по-прииждаща в онзи момент.            

Нямах народ, но имах си племе –

с избор свободен живеех във плен.

 

Тъй се меняха дните със нощи,

молбите със жалби,

любов със тъга...

Делник угасваше, грейваше празник:

ѝ я обгръщаше в тиха мъгла.

 

Нея – загадъчна дама в сумрака,

нежно гравираща в моето сърце

своите горещи до кръв инициали –

с поглед на малко сърдито дете.

 

 

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Константин Дренски Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Любовта си отива в неделя. По здрач. 🇧🇬

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...