vesselin (Веселин Веселинов)
92 295
23 июл. 2008 г., 22:17

Орелът 

  Поэзия » Философская
518 0 8
   

Попитал вятърът орела

защо изглежда натъжен,

коя ли мисъл е оплела

ума му, че е променен.

 

„Ти само стигал си до Рая,

със мене властваш на небето,

какво ти става - туй не зная,

че гледаш мрачно все морето?

 

Нима просторът ти е тесен

и слънцето те отегчи?

Кажи, приятелю небесен,

кое така те нарани?"

 

„Отдавна всичко ми омръзна,

дори и дружбата със теб.

Сърцето ми тъга обгърна

и вече то е буца лед.

 

Веднъж, летейки, се огледах

във синкавата долу шир

и малка точица съгледах:

удавник в лъскав нов мундир.

 

Смирен, небето той погледна,

май даже и не ме видя

и чух молитвата последна,

на който времето прозря:

 

„Аз бях дотук, простете, близки,

видях от всичко в тоз живот,

но никъде не срещнах чисти,

а камо ли усмихнат Бог.

 

Обичах туй, което трябва

и спазвах някакъв морал,

кафето пиех си от табла,

елитен бях подобно крал.

 

Опитах толкоз, що можах

от А до Я света изучих,

но твърде късно проумях,

че избор нивга не получих.

 

Сега си тръгвам от деня,

храна за рибите ще бъда,

но казвам: „Не, благодаря,

аз имам правото да съдя!"

 

Горкият, бавно се изгуби

и никой тъй не го разбра,

а въздухът му се учуди

и го остави на смъртта.

 

Сега и аз подобно него

разбирам - също нямам власт

и някой ден във малко село,

ще стана тор за някой храст!"

 

© Веселин Веселинов Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??