Орелът
Попитал вятърът орела
защо изглежда натъжен,
коя ли мисъл е оплела
ума му, че е променен.
„Ти само стигал си до Рая,
със мене властваш на небето,
какво ти става - туй не зная,
че гледаш мрачно все морето?
Нима просторът ти е тесен
и слънцето те отегчи?
Кажи, приятелю небесен,
кое така те нарани?"
„Отдавна всичко ми омръзна,
дори и дружбата със теб.
Сърцето ми тъга обгърна
и вече то е буца лед.
Веднъж, летейки, се огледах
във синкавата долу шир
и малка точица съгледах:
удавник в лъскав нов мундир.
Смирен, небето той погледна,
май даже и не ме видя
и чух молитвата последна,
на който времето прозря:
„Аз бях дотук, простете, близки,
видях от всичко в тоз живот,
но никъде не срещнах чисти,
а камо ли усмихнат Бог.
Обичах туй, което трябва
и спазвах някакъв морал,
кафето пиех си от табла,
елитен бях подобно крал.
Опитах толкоз, що можах
от А до Я света изучих,
но твърде късно проумях,
че избор нивга не получих.
Сега си тръгвам от деня,
храна за рибите ще бъда,
но казвам: „Не, благодаря,
аз имам правото да съдя!"
Горкият, бавно се изгуби
и никой тъй не го разбра,
а въздухът му се учуди
и го остави на смъртта.
Сега и аз подобно него
разбирам - също нямам власт
и някой ден във малко село,
ще стана тор за някой храст!"
© Веселин Веселинов All rights reserved.
