Влакът тръгва, а сърцето крещи:
"Не тръгвай още, постой още миг!"
Още само миг,
за да видиш онези очи,
които се отдалечават бавно.
Ала той продължава
своя път, пуфти локомотива...
Шумът отеква в главата
и си мислиш само:
"Кога отново ще тръгнеш на обратно"
Обръщаш поглед назад, зад стъклото
и опитваш се да видиш
сред тълпата онзи силует,
който сънуваш...
Виждаш усмивка и думи без звук,
върху устните четеш: "остани"
Ала късно е вече...
Влакът потеглил - не можеш да спреш.
Късно е вече да кажем "остани",
защото обърнахме си гръб.
А дали, ако се върна
ще ме прегърнеш отново,
с онази жар и страст
и в очите ти ще прочета
всичко онова, което не казваш на глас...
Изричаш само "липсваше ми"
и целуваш изтръпналите устни,
прегръщаш треперещото тяло,
зажадняло за твоите ръце...
Ала това са само мечти.
Някога може би отново
ще видя очите, в които
потъвах, в които
намерих толкова любов...
Ще срещна сърцето, което
ми показа, че и моето може още да обича...
Душата, която ме накара да се смея
и да вярвам...
Душа, толкова близка до мойта
Душа, която изгубих по пътя.
Някой ден... пак... може би...