В градината ми облаче изгряло –
едничко сред зелените дървета.
Не облаче, а вишничката бяла
нощеска е разтворила цветчета.
И сякаш е нагиздено момиче –
привлича погледите, обещава....
По клоните й влюбен вятър тича,
листенца къса, белег й оставя.
Пилее ги като снежец последен –
върху запролетената земя.
А Слънцето се спира да погледа –
под облаци от вишнев аромат.