helpmepaintthestars (Слънчоглед)
103 725
24 мая 2016 г., 17:28

Остани 

  Поэзия
291 1 4

Лека-полека забравям смеха ѝ

лицето ѝ е пред очите ми.

Липсва от мястото ѝ до мен,

нямам опора,

няма бял ден.

Лека-полека забравям как

щастливо чуруликаше,

но лицето ѝ никога...

ще гледам снимки,

ще ги горя и пак ще помня,

 

Ядосана бях в началото,

че си тръгна и ме остави,

че ме наръга в ребрата, 

но сърцето пощади...

Понякога това е единственото,

на което разчитам сутрин от леглото ми

да ме дръпне, 

да ме заведе на брега на безкрайността

и да гледаме залеза - 

бавното изгасване на светлината

и жалкият опит на човеците да я заменят

с изкуствена.

Лека-полека я забравям,

но е в сърцето ми, което

не докосна, но нарани.

Оставям то да се сеща за нея,

да я оплаква,

да я крепи.

Мен ме няма след нея,

ще я забравям повторно 

и пак ще я запазя в света си на 

загубената надежда,

 

Ще те запазя 

като мираж,

като носталгия в (дъждовни) следобедни 

часове.

© Слънчоглед Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря!
  • Хареса ми много!
  • имам чувството, че искам много от живота
  • Колко е красиво... и тъжно и пак красиво и истинско...докосва отвътре, рисува образи и картини...усещане за déjà vu... "но лицето и никога
    Ще гледам снимки
    ще го горя и пак ще помня "...
    Много силно, финалът е !
    Но знай че всеки край има начало,а надеждите се губят,но те умират дори след нас, губим ги, но те ни намират, защото сме си нужни един другиго.
Предложения
: ??:??